Рибата меч е една от най-забележителните риби на Световния океан.
Тялото на тази едра хищна риба достига до 4,5 м дължина и над 400 кг тегло. Рибата меч има източена, торпедовидна форма и дълги плавници. Откъм тръбната си страна той е черно-син до тъмнокафяв на цвят, а страните и коремът му са сребристо-бели. Измежду всички риби, Рибата меч развива най-голяма бързина при плу¬ване — до 130 км/час. Той е отлично приспособен за хищнически начин на живот.
Името си рибата дължи на мечовидния израстък, който фактически е силно из¬точената и заострена горна челюст. Мечът на рибата е оръжието, с което тя най-често добива плячката си. Възрастните мечоносци нямат зъби. Това не им пречи обаче да се хранят с други риби, на първо място с херинга и скумрия, а също така с главоноги мекотели.

Рибата меч се среща обикновено в открито море, далеч от бреговете, като най-често плува близо или на повърхността. Той извършва често далечни придвижвания, следвайки стадата риби, с които се храни. Врязвайки се в стадото, Рибата меч пъргаво се хвърля от една страна на друга, нанася удари с меча си и нерядко пробожда жертвите си с него. След като убие няколко риби, той започва да ги поглъща.
(Подготовката за лудото изпълнение отнела 11 месеца на щурия новозеландец. В екипа, заснемащ подвизите му, има още няколко души, но никой не поема неговите рискове.

Когато избута грамадната риба на повърхността, Уотсън я хваща с примка, мята се на сърфборда си и започва да пори вълните на границите на лудостта. Някои екземпляри могат да теглят дъската му в продължение на 90 минути и на моменти развиват скорост, която му позволява да стои прав. Накрая авантюристът благородно пуска изтощения си противник.

Рибите от семействоМарлинови, след които и рибата-меч, са съвършени хищници. )



Известно е, че понякога мечоносци „нападат" лодки или малки кораби. Изглежда, че това става случайно, и то тогава, когато рибата гони плячка. При това бързо плуващата риба забива с все сила меча си в дъното или корпуса на кораба или лодката. Тя най-често не може вече да измъкне оръжието си, последното се пречупва и остава да стърчи в стената на плавателния съд. В Британския музей в Лондон е изложена цяла сбирка от парчета от корпуси и дъна на лодки и кораби със забити в тях мечове на тази хищна риба.
Каква сила може да има ударът, който Рибата меч нанася, може да се види от следния пример.
Американският китоловен кораб бил „атакуван" в Тихия океан от едра риба от този вид. Нейният меч пробил медната обвивка на дъното, 10-санти-метровата дъска под нея, пронизал също така твърдата дъбова греда на шпангоута, която била дебела 30 см, проникнал още през една 6-сантиметрова дъска и се забил в едно буре с китова мас, което се намирало в трюма на кораба. Мечът така плътно заседнал в бурето, че от него не изтекла нито капка мазнина. Общо при този удар Рибата меч пробила 46,5 см твърдо дърво и метал!
Естествено подобна сила се получава само когато Рибата меч плува с грамадна скорост, при атака. Иначе той плавно се носи из морето.
Съветски зоолог рисува живо картината, която представлява плуващият всред морето Рибата меч - Ние се срещнахме с този хищник през май 1958 г. в Адриатическо море, на около 30 мили от брега, на нос Родони, по време на лов на сардини с кораба . Беше интересно да се наблюдава чудната риба в открито море. Цареше пълно затишие. Отначало на гладката огледална повърхност на водата на около две мили от кораба забелязахме две придвижващи се черни точки, твърде подобни на водоплаващи птици. Когато те се приближиха, разпознахме стърчащите от водата гръбен и опашен плавник на едра риба меч. Скоро недалеч от първата се появи втора риба с още по-големи размери. Те не се бояха от нашия плавателен съд и не напуснаха повърхността на морето. Това ни позволи да се доближим съвсем близо до едната от тях и да я фотографираме. Дължината на рибата достигаше три метра, а мечът беше почти един метър дълъг. Тесните гръбен и опашен плавници бяха високи към 30 см. Опашният плавник имаше формата на полумесец.
Ние нямахме харпун, за да убием рибата, и решихме да се приближим до нея с лодка. Обаче шумът от веслата плашеше рибата и тя не допускаше ладията близо до себе си, без да проявява някакви агресивни намерения. Тя само се отдалечаваше напред или встрани от приближаващата се лодка.
Рибата меч е много разпространен в океаните и моретата. Той се среща както в тропични и субтропични, така и в умерени води. Живее най-вече в Атлантическия океан — от Америка до Европа и Африка, а също така в Индийския и Тихия океан. В Черно море се среща сравнително рядко.
Рибата меч се размножава чрез хайвер, който хвърля в откритите части на моретата. Плаващите зърна на хайвера имат 1,5—1,8 мм в диаметър. Само след два-три дни от тях се излюпват около 4,5 мм дълги личинки, които бързо нарастват.
Месото на Рибата меч има много приятен вкус. То се консумира както в прясно, така и в консервирано състояние.
Най-голям лов на риба меч става край бреговете на Япония, източния бряг на Америка и в Средиземно море. На борсата в Истанбул се продават за една година около 100 т риба от този вид, уловена предимно в Мраморно море. По нашето крайбрежие се улавят годишно само 100—200 кг. Това не става обаче с едри куки, както в „Старецът и морето", а мечоносци попадат понякога по нашия бряг в неподвижните мрежи, образуващи голям капан, които се поставят сравнително недалеч от брега.

  


Постоянното местожителство на обикновената манатарка са горите — старите широколистни (дъбови, габърови, букови или смесени) и иглолистни (борови, смърчови или смесени) гори.

Външните белези на манатарката са твърде непостоянни. Едни от тях се променят с възрастта, други с промяната на условията, при които живее. Тя расте по-бавно от другите гуглести гъби. (Така се наричат гъбите, плодните тела на които наподобяват гугла или шапка, издигната на пънче или краче.) В началото пънчето изпреварва значително в растежа си гуглата. Затова младата гъба изглежда някак ненормално развита, дори уродлива — с малка топчеста главичка върху едно добре охранено тумбесто пънче. Но това не продължава дълго. Постепенно гуглата също израства, разтваря се и след някой и друг ден ще видите гъбата вече напълно развита — с гугла като бухнала погача (затова някъде й казват самунка) . Понякога гуглата достига размерите на слънчогледова пита, разположена е върху мощно, обикновено с форма на бухалка, пънче, което при някои по-едри екземпляри стига до двадесетина и повече сантиметра височина и десетина сантиметра дебелина. Най-често гуглата на обикновената манатарка има размери от 4 до 20 см, издигната на пънче, високо от 7 до 12 см и дебело от 2 до 6 см. Цветът на гуглата зависи от условията, при които расте манатарката. По добре осветени места ще срещнете манатарки с вишневочервено или тъмнокафяво до почти черно оцветени гугли. Гуглите на израслите на сенчести места манатарки са обикновено светлокафяви до светлоохрени или сиво-бели до почти бели. В млада възраст гуглата на обикновената манатарка отгоре е гладка, с опъната кожица. Със застаряването обаче повърхността й постепенно се набръчква и накрая вече ще я видите напукана като изсъхнала тиня.

С израстването и застаряването на манатарките се изменя също и цветът на тръбичките в плодното тяло. Отначало те са бели или белезникави, по-късно започват да жълтеят и при най-старите екземпляри стават жълто-зелени. „Месото" на гъбата обаче не променя цвета си. То си остава бяло (много рядко слабо розово) и при разчупване или нараняване нито посинява, нито позеленява.
И все пак най-сигурният белег, по който безпогрешно ще разпознаете обикновената манатарка, е ясно видимата отблизо мрежа от изпъкнали белезникави жилчици по повърхността на пънчето й. Нито една друга гъба, дори когато по всички останали белези прилича на обикновената манатарка, няма по пънчето си точно такава белезникава мрежа. Единствено пънчето на някои нейни сродници е сподобна мрежа, но при тях тя е образувана от червени жилчици. Такъв е случаят с набедения отровен двойник на обикновената манатарка — дяволската. Но тази гъба се отличава от обикновената манатарка и по много други белези. В средата нейното пънче е керемидевочервено, а отворите на тръбичките на плодното й тяло са жълто-червени до кървавочервени. И при нараняване бързо посиняват.

Превъзходните вкусови качества и много приятният гъбен аромат на обикновената манатарка, съчетани с възможностите да се приготвя за ядене по различни начини, са й осигурили първото място сред ядивните гъби.
 

Описание: Риба от семейство есетрови, които са морски полупроходни и проходни риби. В наши води се срещат 2 рода с 6 вида. Най-прочута от тях и най-голяма – до 4–6 м дължина, е моруната – Huso huso.  Чигата пък е най-малката от това прастаро семейство . У нас се среща само в Дунав, типична дънна риба, която обича каменисто и чакълесто дъно. На дължина достига до 70 см, а на тегло – 8 кг. Храни се с ларви, дребни мекотели и червеи. За съжаление вече се хваща много рядко на дънни въдици за бяла мряна в Дунав. Като всички есетрови с деликатесно чисто месо и ценен чер хайвер.

   

Представям ви Морският дявол(Lophius piscatorius).

фото: Doktor-5

Това е изключително рядко срещана риба в Черно море.  В Черно море се среща на дълбочини по-големи от 50 метра. Достига на дължина до 1,5-2 метра и тегло над 20 кг. Известна е още като риба въдичар. Причината да я наричат така е, че над главата си има израстък, който размахва пред устата си, докато тя самата стои полузарита на дъното. Всяка рибка, рак или друго по-едро морско животно, което е имало не благоразумието да се приближи твърде много, бива налапвано само с едно отваряне на устата.Рибата на снимката тежи 18 кг. и е хваната от риболовните кораби (РК-та) близо до Созопол.Изключено е да срещнете тази риба на плажа,през последните години в наши води са уловени едва 7 - 8 екземпляра от нея, и то предимно по Южното Черноморие.

Гигантски морски дявол-Манта Казва се така,защото гърбът му е черен и има роговидни израстъци на главата.Освен това е най-големият скат на Земята:размахът на плавниците му е от 6,6м. и тежи до 1,5-2 тона.Има зъби само на долната си челюст,но е опасен единствено за дребните рибки и рачета,за медузите,сепиите и калмарите,с които се храни.Той не е враг-даже е дружелюбен към човека и често допуска да бъде "язден" продължително.Въпреки това той може да ни стресне с това ,че понякога изскача от водата на височина до 1,5 м. и гърмът от обратното му падане се чува силно на няколко километра.Живее предимно в дънните местообитания на тропическите морета.В тялото на женската се развива яйце, от от което се ражда едно малко с размери до 1,25 м. ширина и маса до 10 кг.. Почти не дъвче храната си ,а я прецежда през система от цедилни пластинки ,като засмуква водата.Той практически няма врагове.

 
Това е флагманът на нашите попчета. На дължина достига до внушителните 35–40 см, а на тегло до 600 грама. Този истински морски “владика” предпочита да е в близост до мидените полета. В реките навлиза много рядко. Основно се храни с миди и охлюви, но размерът на устата му е достатъчен и за дребни рибки – атерини, хамсии, попчета, барбуни.Лихнуса е масов вид по нашето черноморие. Обитава крайбрежната зона на морето, като в дълбочинно отношение се разпростира до 20 - 60-тия метър. Предпочита пясъчно - каменисти дъна с мидени обраствания. По време на размножителния период навлиза в плитчините. В устиевите участъци на реките навлиза изключително рядко. Полово съзрява на 3 години, като плодовитостта му варира в зависимост от размерите и е в границите от 1000 до 10000 хайверни зърна, които изхвърля спонтанно на един път в периода - края на февруари до началото на май.
 Попчетата са основен риболовен обект за морските въдичари.  След оттеглянето на карагьоза по Черноморието останаха само няколко вида риба, които се ловят в жегите. Каята, която по традиция не кълве активно през лятото се е групирала на по-големи дълбочини. Рибарите, които знаят местата, където може да се лови се радват на добра слука, като на Шкорпиловци и Крапец са излезли и едри лихнуси до 300 гр. Пред буните на Кранево е излязъл и едър сафрид, а дребна граца се лови на чепаре на варненския вълнолом. Иларията все още не кълве на бомбарда и се лови на плувка и дъно. На традиционното място на канала до Аспарухово се ловят и по-едри риби. Неудобството на този вид риболов е, че се гази до кръста във водата и около рибарите плуват всевъзможни боклуци.
 
Това не спира по-запалените от тях, които подхранват с корички за сладолед и вадят платерини до килограм. В курорта "Св.св.Константин и Елена" също излиза илария на дъно и единични бройки заргана. След падналите дъждове рибарите се надяват, че ако времето се задържи хладно, змиевидната риба ще потърси плячка край бреговете. Причината е в тяхната многобройност и лакомия. Ловят се НА ДЪНО със среден клас телескоп и по-здрава макара, която трябва да е в морско антикорозионна изпълнение, ако искаме да ни служи дълго. Другият вариант е обикновена евтина втулкова макара, която ще прежалим след един-два сезона. Монтажът е с две куки, като първата се връзва под тежестта, а другата на около 40 см над нея. Основното влакно, “майката” на линията, както се казва по морето, може и да е по-дебело – 0,35, тъй като попчетата не се плашат от влакното. Поводите обаче не бива да са над 0,20. Куките са морски, бели от №7 до №4 и непременно с дълго стебло, защото попчетата се откачат много трудно от късите куки. Шпионка не се поставя, а за кълването се следи върхът на пръта. Едрите попчета почти 100-процентово се самозасичат, затова е нужно след вибрацията на върха само да ковнем рязко с китката за всеки случай. Съпротивата е изразена само в началото, когато попчето се опитва с един “скок” да отърве кожата под някой камък или в някоя дупка. Ако това не стане, то си тръгва кротко “като поп” към нас. В случай, че не сме следили зорко и рибата се е хванала, без да разберем, попчето може и да се е завряло в укритие. Тук вече с последователни опъвания на линията с пръта трябва да го извадим, но това невинаги става. Така че засичането след кълването си е важно. НА ПЛУВКА телескопът ни може и да е по-лек, а основното влакно на линията 0,25. Плувките трябва да са едри, защото линията се утежнява сериозно. Най-често се монтират подвижни плувки. Куките отново са две или повече от същите номера, като първата е под последната сачма, а другите като на чепаре – нагоре. На плувка попчетата кълват доста силно и дори дребните изцяло я потапят. Няма никакви проблеми със засичането, с което не бива да се изчаква, защото тогава рибата може да нагълта много навътре и откачането є ще отнеме много време. Стръвта е морски четинест червей, скарида, месо от мида, рапан или парченце филе от вече хваната риба. В по-хладните сезони попчетата се ловят без проблем и на торни и земни червеи. Попчетата са почти без рибен дъх и имат бяло крехко месо с отличен вкус за пържене. Бира, повече и по-охладена.

 

Видове
Познати са 33 вида (от тях има океански, речни делфини, 6 вида морски свини).
 

Анатомия
Делфините имат тяло с вретеновидна форма, което е приспособено за скоростно плуване. Мозъкът им има силно нагъната кора, издаваща тяхната интелигентност. Оцветяването им варира от сиво до черно, има и чисто бели делфини. Различните видове имат различен контраст на линиите и петната.

Всички обикновени делфини (Delphinus delphis) са стройни и имат дълъг издължен нос. Гръбната перка е висока и умерено извита назад. Обикновените делфини се различават от останалите видове по уникалната напречна окраска формирана цвета на гърб и носа. Това образува мотив от четири части: тъмно сиво до черно по гръба, светло бежово до бледо жълто по частта преди гръдния кош, светло до средно сиво по страничната част и бяла коремна част. Размерът на тялото на обикновения делфин варира от 164 до 201 см, а телесната маса е около 200 кг.

Обикновения делфин варира толкова много като външен вид, че пов
ече от 20 вида са били различени през годините. Дългогодишните противоречия са доказателствено разрешени от последните изследвания, които предлагат родствово определяне към поне два вида: късонос открито морски (D. delphis) и дългонос крайбрежен (D. capensis) вид. Всеки от тези видове има широко, но разпръснато разпространение в тропическите и топло температурните води. И двата вида, дългоносия и късоносия вид, също имат широко подразделяне в рамките на тените популации. Те вероятно се съставляват от различни родове, но не са достатъчно различимии, за да си извоюват стаус на отделен вид. Разликите са главно в размерите – от средно 1.8 м дължина за Черноморските представители до 2.4 м за тези от Индийския океан.

Сетива
Повечето делфини имат остро зрение еднакво в и извън водата, и техният слух е превъзхождащ човешкият. Въпреки че имат малки ушни отвори на всяка страна на главата, се предполага, че подводното чуване, ако не изцяло, то предимно, се осъществява с долната челюст, която препраща вибрациите към средното ухо посредством изпълнена с мас кухина в костта на долната челюст. Чуването се използва също и за ехолокация, която явно е присъща на всички делфини. Тактилното възприятие при делфините е също добре развито. Делфините нямат обонятелен нерв и нямат усет за мирис, но въпреки това, имат вкус и показват предпочитания за определен вид храна.

Поведение
Счита се, че делфините са едни от най-интелигентните същества на Земята. Трудностите в тяхното изследване произтичат най-вече от сложната и скъпа техника, която се използва.

Много често този вид бозайници подскачат над повърхността на водата, често изпълняват акробатични номера. Това им държание се счита за „играене“.

Делфините са способни да се гмуркат до 260 м за 15 минути. Иначе рядко се задържат под вода за повече от 10 минути. Случва се делфините да съпътстват лодки, като се движат върху вълните, правени от самите лодки.

Делфините са известни с това, че приближават хората и игриво взаимодействат във водата. В древна Гърция делфините били приемани с гостоприемство, а следата им, оставена от плуването около кораб, се считала за добра поличба от мореплавателите.

Делфините плуват на стада. Не е задължително делфин да принадлежи към определено стадо - всеки е свободен да го сменя.

Ареал на разпространение
Обикновеният делфин може да бъде намерен обикновено, където температурата на повърхността на водата е между 10°C - 20°C, което ограничава разпространението им на север и на юг, но те могат да следват топлите течения и отвъд тезт граници. По-рядко се вижда във води по-плитки от 180 м. Обикновения делфин се появява в континенталния шелф, на места с богато дънно разнообразие, но главно в открито море. В Черно море обикновения делфин може да бъде видян, както в бреговите води, така и открито море да гони пасажи с риба.

Групиране
Често обикновените делфини могат да бъдат видяни на големи и активни пасажи скачайки и пляскайки и чути от значително разстояние. Често няколко члена на стадото излизат на повърхността заедно. Размерът на пасажа често варира по сезонен признак или според времето на деня. Животните се скупчват заедно, когато са изплашени. Размерът на стадото варира в размер от няколко дузини до над 10 000. Групирането с други морски бозаиници не е необичайно.

Размножаване
Размножителните периоди са през пролетта и есента, но и лятото е било отбелязвано няколко пъти като такъв период.

Миграция
Миграциите не са добре познати и обикновения делфин представлява годишната тенденция при тях. Чисти сезонни промени в разпространението са наблюдавани в Южна Калифорния. Наблюдаваните данни показват също сезонни движения при обикновения делфин в източния тропически Пасифик. Обикновения делфин зимува в южните части на Черно море, между Трабзон и Батуми, и предприема годишна миграция от тези зимни убежища към водите около Крим и обратно. Сезонната при набавянето на храна може да обясни тези придвижвания.

Хранене
Делфините са хищници. Хранят се главно с малки риби, сепии. Някои поглъщат ракообразни. Косатките се хранят и с други морски бозайници, дори едри китове. Няма данни за канибализъм сред делфините. Плячка на обикновения делфин представляват главно малки пасажни риби. В Черно море този вид са предимно рибоядни. Скумрия, аншоа, хамсия, кефал са главните им плячки. Други организми като ракообразни и мекотели са от по-малко значение.